понеделник, 6 април 2015 г.

С ухание на момини сълзи..


 Беше сиво, мрачно, студено и от небето падаше нещо като мокър сняг. Улиците (или подобието, което минаваше за улици по тези географски ширини) бяхa посипани с все още бял сняг, под който се криеха ледени локви. Всичко изглеждаше тъжно и някак смръщено. Беше сложно да се определи, кой беше сезонът, защото календарът казваше, че вече е пролет, но пък времето упорито отказваше да го приеме и се държеше сякаш още е зима.

Свечеряваше се и тъмни облаци покриваха и без това сивото небе. Слънцето цял ден бе опитвало да си проправи път безуспешно и се оттегляше към хоризонта, без да прави особено впечатление, скрито зад облаците.

В една къщичка в притихналото вече село привидно не се случваше нищо.. Ан седеше до камината и слушаше, как изгарящите дървета припукват и създават усещане за уют.. В ръцете ѝ лежеше пухкаво коте на име Томи, а до крака ѝ кротко седеше вярната ѝ приятелка Бети, която я гледаше с тъжните си влажни очи и от време на време близваше ръката ѝ в знак на признателност. Ан вече не беше малко момиче.. но мечтаеше сякаш е.. смело, безразсъдно и без страх.. през цялото време тя не беше сигурна дали светът е такъв, какъвто си го представя.. защото всъщност Ан не беше поглеждала света със собствените си очи от много, много време.. Томи и Бети бяха неотлъчно до нея откакто се помнеше.. само те знаеха, че Ан плаче всяка нощ.. само те знаеха, какво е в душата ѝ.. За останалите хора Ан беше ведро и силно младо момиче, което се справя по невероятен начин с иначе не лекия си живот. Когато беше на 8, Ан беше останала сираче, а в същата тъмна, страшна и неописуемо ужасна нощ.. Ан беше загубила способността си да вижда, но пък беше оцеляла..

На вратата се почука.. и Ан се запъти да отвори.. На прага ѝ седеше парцалива жена с тъжни очи, премръзнала и уморена, молеща да се постопли за малко. Без да се замисля, Ан покани жената да влезе и да пренощува при нея. Попита я за името ѝ и какво прави толкова късно навън. Жената ѝ разказа, че се казва Вяра и е скитница, която обикаля света, в търсене на себе си. На свой ред Ан ѝ разказа за своя живот, че живее кротко и щастливо в своята къщичка и е обградена от приятели, които ѝ помагат за всичко. Каза, че не се оплаква от нищо и че си мечтае някой ден отново да може да вижда, ей така за да свери своят имагинерен свят и реалността. Всъщност Ан имаше чудесно чувство за хумор и не беше забравила, как да се усмихва. Усмихваше се на всяко малко нещо и ценеше всяко малко нещо, което ѝ се случваше..


Гостенката се оказа много приятен събеседник. Ан я нагости, с каквото имаше, поприказваха си, Вяра ѝ разказа много невероятни истории събрани по време на нейното пътуване. Времето летеше и часовникът удари полунощ. Ан сложи гостенката да спи, в нейното легло, седна отново до камината.. и заплака.. както правеше всяка нощ.. Сълзите и се ронеха като малки капчици роса.. една подир друга се търкулваха по бузите ѝ и рисуваха мокри вадички по хубавото ѝ лице..

На сутринта, когато слънцето се показа бодро иззад хълма и цялото селце се събуди, градина на Ан беше покрита с цветя... Безброй момини сълзи надничаха от всички краища и разнасяха ухание на пролет, а от зимата нямаше и следа..

Ан отвори сънено очи... и всъщност за първи път от много, много години Ан видя своята къща.. Първо видя спящия на нея Томи, после съзря изненадания поглед на Бети.. а после погледна към догарящите въглени в камината.. Сърцето ѝ заблъска сякаш ще изскочи.. главата ѝ се замая.. Объркана Ан тръгна несигурна към стаята, където вечерта остави своята гостенка.. На леглото намери една момина сълза и бележка: "Когато човек умее да чака, не губи вяра и от сърце желае нещо, рано или късно то се случва..
ПП - Благодаря ти, че си запазила вярата си и доброто си сърце"

Така се случи чудо... Дали беше от Вяра.. или просто моментът беше дошъл.. не знам.. но това, което няма да забравя е, че от този ден нататък, без значение, какъв сезон е, цялата градина на Ан завинаги беше обсипана с момини сълзи и уханието им покриваше къщата ѝ като вълшебен похлупак.. А Ан изживяваше мечтите си, но никога не пропускаше ден без да полее всяка момина сълза в градината си.. (освен, в дните, в които валеше).. и не спираше да се усмихва сред уханието..

А пък мрачните дни.. всъщност бяха богатство.. защото ако човек се научи, може да се радва на дъжда, ако не успее.. поне оставаше да ги ползва като база за сравнение, за да бъдат слънчевите дни, още по-красиви..