Това се случи в Долна Щръклица..

Една сутрин Дориан очи отворил по-рано от обикновено. Цялата стая била огряна от слънцето, обляна в светлина.. а слънчевите лъчи сякаш галели нежно кожата му и магически го карали да се усмихва... сякаш милиони малки частички прегръщали същността му. Дориан бил обикновено момче от село Долна Щръклица. Всяка сутрин той ставал в един и същи час, не заради аларма с мелодията на Криско, заради която масовата мода е всички да стават по-рано, за да я спрат преди Криско да запее.. Дориан ставал, защото биологичният му часовник му  диктувал именно това. 

И така.. за целите на по-доброто представяне на картината.. нека си представим Дориан като.. симпатичен, леко рошав, но къпан, с глава във форма на причудливо расъл картоф, трапчинки, страхотна усмивка, лека разсеяност... всъщност не особено лека, ведър глас *една идея по-дебел от нужното в стил леко боботещ, обичайно ходещ с поне два различни чорапа, не ползващ вакса за обувки, но чист и спретнат..на фона на съселяните си от Долна Щръклица, Дориан се отличавал със завидна свобода на духа, широко скроени идеи и духовитост.. кат' на вентилатор, че и повече.. единственото, което спирало чувството на хумор на Дориан и сякаш спирало целият Дориан била една девойка.. която като зърнел... си гълтал граматиката, което е добре на фона на това, че би могъл да си глътне езика ;) 

Мери.. била чудно хубава девойка, живееща в съседното село Горна Щръклица. В очите на Дориан, Мери била не просто неповторима, тя била най-разкошното създание, което съществувало в неговия свят.. че и отвъд него. Очите и имали цвета на есенно небе - цвят на жълъди, почти не забележими златни нишки и онова кадифено кафяво.. което обагря листата след като паднат от дърветата.. толкова топлота имало в тези очи.. че никога около тях не се намествала студена зима.. Чертите на лицето и били меки и спокойни.. сякаш било невъзможно някой, някога да я види ядосана.. Всъщност в Мери имало една особена тъга.. която тя чудесно прикривала със своята веселост.. Мери била отявлен трол - постоянно се шегувала с околните, бъзвала ги за най-разни неща, които развеселявали само нея задължително, околните очаквателно, а обектът на тролене само ако познава Мери и знае, колко добра и сърцата е всъщност. 

Единственото, което можело да накара един младеж от Долна Щръклица да изкачи огромния баир до Горна Щръклица (уж да си налее от тяхната прясна вода от извора в най-високата част на селото, където се подвизавал мегданЯ) били срещите край чешмата. Всеки път, щом зърнел Мери, Дориан забравял всичко на света, умът му сякаш изскачал от главата, правел пируети, въргалял се в прахта, подскачал до небето, изпадал в дуел между двете си части - тази, която нямала търпение да направи така, че Мери да узнае за чувствата му и тази, която го възпирала, от страх да не бъде отхвърлена и наранена.. За сърцето му поне било ясно.. неговият полет бил дълъг, безспирен, туптящ.. сякаш сърцето му излизало магически от тялото, доближавало се до  девойката, поспирало за миг.. а после намирало пътят обратно, за да се върне на мястото си.. 

Въздишка след въздишка... туп туп, туп туп, туп туп.. мислите за Мери вълнували сърцето и душата на младежа.. и в този ден, в който къщичката на Дориан светела не само от чистота, а от слънчевата светлина.. нещо му подсказало да излезе в градината.. 

Щом прекрачил прага на къщата Дориан ахнал от почуда.. да било пролет, птичките пеели, тревата зеленеела (за щастие били далеч от Чернобил иначе би синеела), пухкавите облачета се гонели в далечния край на небето, без да пречат на слънцето да обсипва Земята с любовта си.. но това, което не се било случвало никога е, че целият двор на Дориан искрял от красотата на стотици цветя... Прекрасната "момина сълза" покривала всяко кътче от градината, без павирания път, който бил  извит в завоичета и издокаран в много странна форма, поради настроението на Дориан, когато го правел. Всичките тези страхотни цветя и слънцето.. и начинът, по който се чувствал Дориан като се събудил сякаш били знак.. знак за нещо, хубаво.. нещо, което трябвало да се случи точно в този ден.. 

Почудил се.. помотал се... заслушал се.. сякаш цяла вечност си мечтаел само за едно.. Грабнал ножицата и направил огромен букет от свежите момини сълзи. Облякъл си най-новата риза, сложил си най-удобните обувки, напарфюмирал се едно хубаво.. за да му е радушно докато изкачва баира.. взел делвата и хукнал към Горна Щръклица.. в един момент усетил, че сякаш наистина е хукнал и бърза много.. сетил се, че ще се изпоти и забавил темпото.. Стигнал до площада.. там няколко девойки закачливо се кикотели и си говорели забавности в разгара на деня.. Обаче Мери я нямало.. какво да прави сега Дориан.. поседял малко до чешмата.. като прани гащи.. докато му дойде кураж.. и попитал девойките, къде е Мери.. те с много закачки и усмивки му казали, че са подкупни и са от "Школата на изнудвачите" биха могли просто да му кажат, къде е Мери, обаче така няма да се почувстват удовлетворени защото уменията им изискват повече. Следователно... тъй като не искали да изглеждат меркантилни, а и им било забавно да гледат притеснения младеж.. поискали той да ги изненада с нещо, с което да спечели всички тях. 

Нов повод за умуване.. на Дориан му дошли в повече.. добре че, картофестата му глава била достатъчно голяма и побирала толкова много мислене.. Какво би харесало на всички девойки... Ами да!!! Разбира се, че шоколад! 

Обаче.. малките измамнички се оказали подлички.. Мери всъщност била на гости на баба си, смотолевила нещо от сорта на "ще и нося питка, масло и мед, ще мина през гората за по-кратко, няма да се бавя".. Ами сега.. най-после да събере смелост.. а нея да я няма.. бива ли такова нещо.. и после се сетил за вълка.. и за дърварите.. и за горските феи.. и за джуджетата.. абе изобщо толкова много същества, които биха могли да действат с Мери по-смело.. от него.. Девойките не спрели да се кискат весело около него.. а в сърцето му било мрачно.. черни облаци скрили слънцето.. всеки момент се очаквало да завали.. гръмотевици раздирали небето.. и огромна буца тъга сякаш заседнала в гърлото му.. 

Прибрал се със свито сърце.. поседнал на люлката сред момините сълзи.. мислил дълго.. и почти задрямвал.. когато се събудил от силен гръм наблизо.. започнало да капе на едри капки.. видял как някой притичва към къщата, за да се скрие от дъжда.. и понеже нищо не е случайно.. този някой.. се оказала Мери.. и двамата се смаяли... никой от тях не очаквал да попадне на другия точно в този момент.. седнала при него на люлката.. той за пореден път си забравил граматиката... но тя започнала бавно и спокойно да говори с него.. за какво ли не.. за първи път Мери не тролела.. не се усмихвала.. била се отпуснала и била себе си.. погледнала го някак сериозно.. или поне на него така му се сторило.. всъщност тя просто гледала в душата му... гледала неговата същност.. била забравила маската си на вечно усмихната.. вечно забавна.. просто била себе си, била там.. задухал силен вятър... бурята била над тях, Дориан най-после се усетил и я поканил да влязат в къщурката му... щом влезли и предложил да я стопли.. като всъщност тъкмо тръгнал да търси някаква подходяща дебела блуза, когато Мери го спряла с думите, "прегърни ме".. той се вцепенил за миг.. веднага щом се осъзнал прегърнал много леко Мери... а тя се доближила до него..сгушила се... той я притиснал силно до себе си... а после тя го погледнала в очите... и му подарила това, за което Дориан мечтаел от цяла вечност... една целувка.. 

Дните, в които се будил целунат от слънцето..са дните, в които целият ти свят може да се превърне в едно огромно слънце..без значение дали живееш в Долна или Горна Щръклица.. стига да си имаш своя си свят..