Тя беше мечта..

Чувстваше се малка, сама и тъжна.. не малка на възраст, нито на размер.. а малка в същността си.. 

Изгуби се по разни пътеки, които уж водеха към нещо красиво.. а всъщност я отведоха в дълбините на една гора, от която нямаше лесен изход..а може би изобщо нямаше изход.. Но пък беше обградена от дървета, а дърветата ѝ носеха спокойствие.. 

Когато тя пристъпи в гората, очакваше там да намери това, за което винаги беше мечтала.. Често в сънищата си тя навестяваше вълшебната гора, това беше мястото, на което мечтите се превръщат в реалност. Когато по неописуемо сложен начин тя най-после стигна там се замисли за момент, дали да влезе в гората.. Винаги съществува риск мечтите да се окажат по-хубави от реалността.. а тя не искаше да се разочарова и не искаше да се откаже от мечтите си.. поколеба се.. мина миг, а може би мигът беше цяла вечност, след което плахо пристъпи в гората.. 

Беше тихо, красиво и сякаш всичко излъчваше спокойствие.. а междувременно нещо в нея се вълнуваше все по-силно, сякаш за да поддържа баланса.. С всяка крачка тя навлизаше все по-навътре в гората.. и малко по малко страхът започна да се намъква в мислите ѝ.. сякаш някой или нещо я наблюдаваше и не ѝ позволяваше да се наслади на магията на това невероятно място.. тя не беше сигурна към какво върви.. след колебанието си каза "сега или никога" и пое по пътеката без да знае нито къде ще я отведе, нито дали ще си тръгне някога от тази вълшебна гора, но знаеше едно.. каквото и да станеше в живота ѝ, тя никога нямаше да бъде същата.. 

Свечеряваше се.. а с това тревогата в нея растеше.. усещаше все по-силно всеки удар на сърцето си.. Тя се разкайваше все повече, че не се е разколебала и не е останала извън гората.. Вървеше вече от часове, а сякаш бяха седмици, дори месеци.. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а когато Луната и звездите осветиха пътя ѝ, всяка сълза заприлича на малък скъпоценен камък, който падаше по пътеката и проблясваше в нощта. Тя вървеше тихо и плачеше, а след нея оставаха едва забележимото сияние на нейната душа и малките бляскави камъчета, в които се превръщаха сълзите ѝ.. С всяка сълза тя сякаш ставаше по-лека и по-несигурна.. Докато в един миг.. като по сигнал край нея затанцуваха безброй светулки... тя се потопи в момента, магията му сякаш я завладя.. Седна, въздъхна, а после дълбоко си пое въздух.. и си позволи да се почувства като себе си отново... тя беше мечта.. 

След много, много време едно друго момиче тръгна по същата тази пътека, в същата тази гора.. видя сиянието и малките блестящи камъчета по пътя... и не спря да върви.. докато не стигна до светулките.. 

С ухание на момини сълзи..

 Беше сиво, мрачно, студено и от небето падаше нещо като мокър сняг. Улиците (или подобието, което минаваше за улици по тези географски ширини) бяхa посипани с все още бял сняг, под който се криеха ледени локви. Всичко изглеждаше тъжно и някак смръщено. Беше сложно да се определи, кой беше сезонът, защото календарът казваше, че вече е пролет, но пък времето упорито отказваше да го приеме и се държеше сякаш още е зима.

Свечеряваше се и тъмни облаци покриваха и без това сивото небе. Слънцето цял ден бе опитвало да си проправи път безуспешно и се оттегляше към хоризонта, без да прави особено впечатление, скрито зад облаците.

В една къщичка в притихналото вече село привидно не се случваше нищо.. Ан седеше до камината и слушаше, как изгарящите дървета припукват и създават усещане за уют.. В ръцете ѝ лежеше пухкаво коте на име Томи, а до крака ѝ кротко седеше вярната ѝ приятелка Бети, която я гледаше с тъжните си влажни очи и от време на време близваше ръката ѝ в знак на признателност. Ан вече не беше малко момиче.. но мечтаеше сякаш е.. смело, безразсъдно и без страх.. през цялото време тя не беше сигурна дали светът е такъв, какъвто си го представя.. защото всъщност Ан не беше поглеждала света със собствените си очи от много, много време.. Томи и Бети бяха неотлъчно до нея откакто се помнеше.. само те знаеха, че Ан плаче всяка нощ.. само те знаеха, какво е в душата ѝ.. За останалите хора Ан беше ведро и силно младо момиче, което се справя по невероятен начин с иначе не лекия си живот. Когато беше на 8, Ан беше останала сираче, а в същата тъмна, страшна и неописуемо ужасна нощ.. Ан беше загубила способността си да вижда, но пък беше оцеляла..

На вратата се почука.. и Ан се запъти да отвори.. На прага ѝ седеше парцалива жена с тъжни очи, премръзнала и уморена, молеща да се постопли за малко. Без да се замисля, Ан покани жената да влезе и да пренощува при нея. Попита я за името ѝ и какво прави толкова късно навън. Жената ѝ разказа, че се казва Вяра и е скитница, която обикаля света, в търсене на себе си. На свой ред Ан ѝ разказа за своя живот, че живее кротко и щастливо в своята къщичка и е обградена от приятели, които ѝ помагат за всичко. Каза, че не се оплаква от нищо и че си мечтае някой ден отново да може да вижда, ей така за да свери своят имагинерен свят и реалността. Всъщност Ан имаше чудесно чувство за хумор и не беше забравила, как да се усмихва. Усмихваше се на всяко малко нещо и ценеше всяко малко нещо, което ѝ се случваше..

Гостенката се оказа много приятен събеседник. Ан я нагости, с каквото имаше, поприказваха си, Вяра ѝ разказа много невероятни истории събрани по време на нейното пътуване. Времето летеше и часовникът удари полунощ. Ан сложи гостенката да спи, в нейното легло, седна отново до камината.. и заплака.. както правеше всяка нощ.. Сълзите и се ронеха като малки капчици роса.. една подир друга се търкулваха по бузите ѝ и рисуваха мокри вадички по хубавото ѝ лице..

На сутринта, когато слънцето се показа бодро иззад хълма и цялото селце се събуди, градина на Ан беше покрита с цветя... Безброй момини сълзи надничаха от всички краища и разнасяха ухание на пролет, а от зимата нямаше и следа..

Ан отвори сънено очи... и всъщност за първи път от много, много години Ан видя своята къща.. Първо видя спящия на нея Томи, после съзря изненадания поглед на Бети.. а после погледна към догарящите въглени в камината.. Сърцето ѝ заблъска сякаш ще изскочи.. главата ѝ се замая.. Объркана Ан тръгна несигурна към стаята, където вечерта остави своята гостенка.. На леглото намери една момина сълза и бележка: "Когато човек умее да чака, не губи вяра и от сърце желае нещо, рано или късно то се случва..
ПП - Благодаря ти, че си запазила вярата си и доброто си сърце"

Така се случи чудо... Дали беше от Вяра.. или просто моментът беше дошъл.. не знам.. но това, което няма да забравя е, че от този ден нататък, без значение, какъв сезон е, цялата градина на Ан завинаги беше обсипана с момини сълзи и уханието им покриваше къщата ѝ като вълшебен похлупак.. А Ан изживяваше мечтите си, но никога не пропускаше ден без да полее всяка момина сълза в градината си.. (освен, в дните, в които валеше).. и не спираше да се усмихва сред уханието..

А пък мрачните дни.. всъщност бяха богатство.. защото ако човек се научи, може да се радва на дъжда, ако не успее.. поне оставаше да ги ползва като база за сравнение, за да бъдат слънчевите дни, още по-красиви..

Времето

Имало едно време, едно време.. но минало време и времето спряло да го има..за известно време..

На негово място се появило нещо ново, което хората не познавали..или поне не по този начин, но нека се върнем малко назад..

Всъщност преди времето да изчезне, хората постоянно го обвинявали, че все не им достига.. искали още и още от него, за да могат да направят нещата така, както им се иска.. Други хора пък се оплаквали, че времето се влачи прекалено бавно и изобщо не минава.. И така на времето му писнало никой да не го оценява такова, каквото е и решило да си хване шапката и да остави хората (и всичко останало) да се оправят без него. Освен това решило, че ако се заразмишлява прекалено сериозно дали да замине може да се разубеди, затова без много да му мисли, си стегнало багажа и заминало някъде, без да каже къде..

Никой не се замислял, колко много неща всъщност зависят от времето.. Годините, месеците, седмиците, дните, часовете, минутите, секундите и дори сезони се почувствали някак объркани без да знаят защо.. И настанал един хаос.. Секундите се забързали, минутите се забавили, часовете се разбъркали, а всичко останали по веригата тотално не знаели какво да правят, след като изграждащите ги частици попаднали в капана на шеметна обърканост. 

В началото основните елементи, а именно секундите объркали всичко, защото дори не подозирали, че това, което ги подрежда в стройни редици вече го няма и си маршируват свободно напред назад.. минутите пък една идея си давали сметка, че нещо не е наред и сякаш започнали да дават лек отпор и да се забавят, в резултат на което часът се зашеметил и просто припаднал, като в следващия момент тупнал бая силно на иначе лъснатия до блясък под..

Първо кротичко настанала паника, а после (съвсем не кротичко) всичко се вирнало с главата надолу, краката нагоре и останалите си части в обратен порядък, доколкото изобщо можем да си представим, че тези неща имат глава и крака. Слънцето и Луната пък, се срещнали за доста по-дълго от обичайното.. и така дни наред, в резултат на общуването си те някак се сближили и остави другото, а започнали и да се влюбват.. а после и да се обичат посред бял ден.. или посред бяла нощ.. абе.. започнали да се обичат, без да уточняваме, коя част на деня е.. защото уточняването на частта от деня започнало да става все по-сложно..

От своя страна Зимата решила, че и е време да блесне.. през Август, в резултат на което сезонът на морето бил на път да приключи бая набързо, ако Лятото след дълго убеждаване я склонила, да си изчака реда и да пусне първо Есента "на подиума на сезоните".. Есента пък, след като видяла, че Зимата е заела мястото ѝ, решила, че моментът е идеален да си вземе по-дълга отпуска (или направо да скатае от работа).. и хич не се появила.. затова се наложило в крайна сметка Лятото да предаде щафетата директно на зимата. Хората минали от джапанки на ботуши. Това се отразило далеч по-тежко на животните, които никак не били подготвени за зимата.. Годините също се объркали.. коя, когато да си отиде, кога да дойде следващата, а също и коя всъщност е следващата.. Никой не знаел, че времето го няма, защото никой не допускал, че може да го няма.. 

Докато един ден..
 

На някой, някъде, неясно къде "съвсем случайно" му се присънил споменът за времето.. Събудил се и си спомнил, колко по-лесно било всичко, когато времето си е било на мястото..

И започнал да споделя с всички съня си.. Хората започнали да си спомнят, колко по-лесен бил животът им преди, когато още го имало времето, такова каквото го познавали.. И когато всички усетили липсата му и го оценили... 

 

Времето през цялото време наблюдавало, какво се случва в света. Уви то хич не било гадина по характер, (ако беше, щеше да се наслаждава доста повече на щетите, които нанесла липсата му..). Времето просто живяло твърде дълго, без никой да го цени и след като всички чаши на търпението му прелели и недоволството на околните взело връх над добрите му намерения, решило да даде урок на хората. Или просто имало нужда да усети, че липсва на някого..  Когато това се случило, без много да му мисли, си събрало багажа и бодро се запътило обратно към място, на което принадлежало.. Като го видели секундите, минутите, часовете, седмиците, месеците и годините (а също и сезоните) толкова много се зарадвали, че настанал още по-огромен хаос. Всички се усмихвали и го прегръщали, защото знаели, че най-после някой ще им помогне и те да се върнат там, където принадлежат. И изведнъж, всичко сякаш си дошло на мястото.. и всички забравили, колко объркан бил светът..

И отново имало едно време.. (което вярвало, че е ценено..)

 

                               

Една забъркана и леко абсурдна история за джудже, елфи, вещица, фея и дракон

В този момент едно джудже бърка нещо странно във вещерски казан, докато Баба Яга пие шампанско със златни частици,а елфите около тях грухтят..

В следващия момент се явява добрата фея, обаче се оказва, че вече не е добра ама всъщност всички са се заблудили и тя никога не е била зла..

А в по-следващия момент, след като станало ясно, че в крайна сметка това наистина е добрата фея, тя отмъкнала шампанското на Баба Яга, филтрирала златото, продала го в едно незаконно златарско ателие, а с парите пратила елфите на маникюр, пиенето пратила на джуджетата..

Бабата останала без пиене и без да има кой да ѝ търпи измишльотините, понеже околните се отдали на разни удоволствия предоставени от феята.. Затова злата бабка решила да извади козът от ръкава (не от онзи коз, това не е такава приказка) и звъннала на своя отдавнашен длъжник-дракона. 

Драконът бил много суетен покрай услугата, вещицата му обещала да му врътне една почти пластична операция.. под формата на вълшебна отвара..

И понеже всичко се объркало много жестоко, елфите внимавали да не си развалят маникюра, джуджетата били пияни до козирката, а пък.. Драконът поел в грешна посока..в крайна сметка феята му пратила GPS координатите си.. и като се срещнали между тях се случило нещо..

Мълния раздрала небето, а в яростта си един суетен дракон и една приказна фея превърнали натрупалото се напрежение в ♥ сапунени мехури..

В крайна сметка никой не разбрал, какво се случило с горката вещица, но пък всички (не че имали избор) се радвали на новите огнедишащи феички..

Fin. 

Това се случи в Долна Щръклица..

Една сутрин Дориан очи отворил по-рано от обикновено. Цялата стая била огряна от слънцето, обляна в светлина.. а слънчевите лъчи сякаш галели нежно кожата му и магически го карали да се усмихва... сякаш милиони малки частички прегръщали същността му. Дориан бил обикновено момче от село Долна Щръклица. Всяка сутрин той ставал в един и същи час, не заради аларма с мелодията на Криско, заради която масовата мода е всички да стават по-рано, за да я спрат преди Криско да запее.. Дориан ставал, защото биологичният му часовник му  диктувал именно това. 

И така.. за целите на по-доброто представяне на картината.. нека си представим Дориан като.. симпатичен, леко рошав, но къпан, с глава във форма на причудливо расъл картоф, трапчинки, страхотна усмивка, лека разсеяност... всъщност не особено лека, ведър глас *една идея по-дебел от нужното в стил леко боботещ, обичайно ходещ с поне два различни чорапа, не ползващ вакса за обувки, но чист и спретнат..на фона на съселяните си от Долна Щръклица, Дориан се отличавал със завидна свобода на духа, широко скроени идеи и духовитост.. кат' на вентилатор, че и повече.. единственото, което спирало чувството на хумор на Дориан и сякаш спирало целият Дориан била една девойка.. която като зърнел... си гълтал граматиката, което е добре на фона на това, че би могъл да си глътне езика ;) 

Мери.. била чудно хубава девойка, живееща в съседното село Горна Щръклица. В очите на Дориан, Мери била не просто неповторима, тя била най-разкошното създание, което съществувало в неговия свят.. че и отвъд него. Очите и имали цвета на есенно небе - цвят на жълъди, почти не забележими златни нишки и онова кадифено кафяво.. което обагря листата след като паднат от дърветата.. толкова топлота имало в тези очи.. че никога около тях не се намествала студена зима.. Чертите на лицето и били меки и спокойни.. сякаш било невъзможно някой, някога да я види ядосана.. Всъщност в Мери имало една особена тъга.. която тя чудесно прикривала със своята веселост.. Мери била отявлен трол - постоянно се шегувала с околните, бъзвала ги за най-разни неща, които развеселявали само нея задължително, околните очаквателно, а обектът на тролене само ако познава Мери и знае, колко добра и сърцата е всъщност. 

Единственото, което можело да накара един младеж от Долна Щръклица да изкачи огромния баир до Горна Щръклица (уж да си налее от тяхната прясна вода от извора в най-високата част на селото, където се подвизавал мегданЯ) били срещите край чешмата. Всеки път, щом зърнел Мери, Дориан забравял всичко на света, умът му сякаш изскачал от главата, правел пируети, въргалял се в прахта, подскачал до небето, изпадал в дуел между двете си части - тази, която нямала търпение да направи така, че Мери да узнае за чувствата му и тази, която го възпирала, от страх да не бъде отхвърлена и наранена.. За сърцето му поне било ясно.. неговият полет бил дълъг, безспирен, туптящ.. сякаш сърцето му излизало магически от тялото, доближавало се до  девойката, поспирало за миг.. а после намирало пътят обратно, за да се върне на мястото си.. 

Въздишка след въздишка... туп туп, туп туп, туп туп.. мислите за Мери вълнували сърцето и душата на младежа.. и в този ден, в който къщичката на Дориан светела не само от чистота, а от слънчевата светлина.. нещо му подсказало да излезе в градината.. 

Щом прекрачил прага на къщата Дориан ахнал от почуда.. да било пролет, птичките пеели, тревата зеленеела (за щастие били далеч от Чернобил иначе би синеела), пухкавите облачета се гонели в далечния край на небето, без да пречат на слънцето да обсипва Земята с любовта си.. но това, което не се било случвало никога е, че целият двор на Дориан искрял от красотата на стотици цветя... Прекрасната "момина сълза" покривала всяко кътче от градината, без павирания път, който бил  извит в завоичета и издокаран в много странна форма, поради настроението на Дориан, когато го правел. Всичките тези страхотни цветя и слънцето.. и начинът, по който се чувствал Дориан като се събудил сякаш били знак.. знак за нещо, хубаво.. нещо, което трябвало да се случи точно в този ден.. 

Почудил се.. помотал се... заслушал се.. сякаш цяла вечност си мечтаел само за едно.. Грабнал ножицата и направил огромен букет от свежите момини сълзи. Облякъл си най-новата риза, сложил си най-удобните обувки, напарфюмирал се едно хубаво.. за да му е радушно докато изкачва баира.. взел делвата и хукнал към Горна Щръклица.. в един момент усетил, че сякаш наистина е хукнал и бърза много.. сетил се, че ще се изпоти и забавил темпото.. Стигнал до площада.. там няколко девойки закачливо се кикотели и си говорели забавности в разгара на деня.. Обаче Мери я нямало.. какво да прави сега Дориан.. поседял малко до чешмата.. като прани гащи.. докато му дойде кураж.. и попитал девойките, къде е Мери.. те с много закачки и усмивки му казали, че са подкупни и са от "Школата на изнудвачите" биха могли просто да му кажат, къде е Мери, обаче така няма да се почувстват удовлетворени защото уменията им изискват повече. Следователно... тъй като не искали да изглеждат меркантилни, а и им било забавно да гледат притеснения младеж.. поискали той да ги изненада с нещо, с което да спечели всички тях. 

Нов повод за умуване.. на Дориан му дошли в повече.. добре че, картофестата му глава била достатъчно голяма и побирала толкова много мислене.. Какво би харесало на всички девойки... Ами да!!! Разбира се, че шоколад! 

Обаче.. малките измамнички се оказали подлички.. Мери всъщност била на гости на баба си, смотолевила нещо от сорта на "ще и нося питка, масло и мед, ще мина през гората за по-кратко, няма да се бавя".. Ами сега.. най-после да събере смелост.. а нея да я няма.. бива ли такова нещо.. и после се сетил за вълка.. и за дърварите.. и за горските феи.. и за джуджетата.. абе изобщо толкова много същества, които биха могли да действат с Мери по-смело.. от него.. Девойките не спрели да се кискат весело около него.. а в сърцето му било мрачно.. черни облаци скрили слънцето.. всеки момент се очаквало да завали.. гръмотевици раздирали небето.. и огромна буца тъга сякаш заседнала в гърлото му.. 

Прибрал се със свито сърце.. поседнал на люлката сред момините сълзи.. мислил дълго.. и почти задрямвал.. когато се събудил от силен гръм наблизо.. започнало да капе на едри капки.. видял как някой притичва към къщата, за да се скрие от дъжда.. и понеже нищо не е случайно.. този някой.. се оказала Мери.. и двамата се смаяли... никой от тях не очаквал да попадне на другия точно в този момент.. седнала при него на люлката.. той за пореден път си забравил граматиката... но тя започнала бавно и спокойно да говори с него.. за какво ли не.. за първи път Мери не тролела.. не се усмихвала.. била се отпуснала и била себе си.. погледнала го някак сериозно.. или поне на него така му се сторило.. всъщност тя просто гледала в душата му... гледала неговата същност.. била забравила маската си на вечно усмихната.. вечно забавна.. просто била себе си, била там.. задухал силен вятър... бурята била над тях, Дориан най-после се усетил и я поканил да влязат в къщурката му... щом влезли и предложил да я стопли.. като всъщност тъкмо тръгнал да търси някаква подходяща дебела блуза, когато Мери го спряла с думите, "прегърни ме".. той се вцепенил за миг.. веднага щом се осъзнал прегърнал много леко Мери... а тя се доближила до него..сгушила се... той я притиснал силно до себе си... а после тя го погледнала в очите... и му подарила това, за което Дориан мечтаел от цяла вечност... една целувка.. 

Дните, в които се будил целунат от слънцето..са дните, в които целият ти свят може да се превърне в едно огромно слънце..без значение дали живееш в Долна или Горна Щръклица.. стига да си имаш своя си свят.. 

"Усмихвателят" (Една история за Тричко Креатичко и не само)

Беше петък, като всеки път по това време, пети пореден ден от седмицата (освен ако някой няма особени възгледи и не предпочита някаква своя подредба, която да разбърка иначе общоприетото мнение). Ден в който някои хора се радват, че следва време за почивка, други се радват, че следва време за построяване на нова писта и тестване на миниатюрни колички с дистанционно управление, трети се радват, че следва ден за излет в планината, четвърти се радват за нещо тяхно си, а пети хич не се радват.

В този почти обичаен петък на Тричко Креатичко му хрумна нова блестяща идея. До скоро той работеше по изобретение наречено "обезмирисител". Тричко често ползваше услугите на градския транспорт, а носът му беше станал не просто чувствителен на тема аромати, носът му усещаше всичко. Затова той заряза предния си "експеримент - гъделичкиращ главочесател" и се зае с обезмирисителя. Идеята беше простичка - едно жълто-зелено-лилавеникаво нещо със странна дъгообразна форма сканираше ароматите на околните, насочваше се (разбира се със звукова сигнализация) към източниците на неприятни миризми, издаваше звуци подобни на котка в размножителен период в комбинация с темпераментен шофьор на голф, след което започваше да пръска "мирисопричинителя" с благовония, създавайки малък, пухкав лилавеникаво-цикламен облак около въпросния субект. Ефектът беше поразителен - всичко започваше да ухае страхотно. Имаше обаче един малък проблем... или два.. Първо всички се слисваха от ставащото сякаш са видяли извънземен а не просто някакъв си изобретател с абсолютно нормална и крайно не шантава джаджа, която прави странни неща. Второ по някаква причина "мирисопричинителите" не рядко се оказваха доста повече от един и по още по неразбираема причина се засягаха от случващото им се.. Последствията не бяха чак крайно неприятни за Тричко, но след 12-тото влизане в болница причинено от "Комоцио" на г-н Креатичко някак му писна, въпреки че беше лято, беше миризливо и всъщност всичко това беше за доброто на обществото, което обаче явно не можеше да приеме невероятната идея на изобретателя.. 

Та след злополучните опити да направи света едно по-приятно място за дишане от гледна точка на гъделичкането в носа, пътувайки в един изключително разбит автобус Тричко се загледа в околните.. Беше стигнал до извода, че явно трябва да приеме хората такива, каквито са, т.е. да ги остави да си миришат на воля. С гримасите им обаче, той не можеше да се примири... 77,34% от всички присъстващи в машината на времето (разбирайки машина, която връща времето назад, но не с прекалено много) или иначе казано автобус 120 изглеждаха сломени или поне тъжни, или "някакви никакви".. И (да се върнем в началото) на Тричко му хрумна нова блестяща идея.. а именно да изобрети "Усмихвателя" т.е.един вид нова "джаджа", която да усмихва хората. Тъй като ни е насадено, че усмивките за жълти, Тричко се впусна в търсене на нещо, жълто.. Започна се с плановете, чертежите, сметките, математическите формули, логическите ребуси, малко судоку (за разпускане в почивките), малко повече хапване на шоколадови яйца (не за друго, а защото "черупките на играчките" бяха важна част от техническите параметри на "усмихвателя" и в крайна сметка след много "Та даааам" и опити за проработване, "усмихвателят" най-после беше готов. 

Какво представляваше той и как действаше?! Една голяма жълта подложка (като дъска на скейтборд и всъщност не като, а именно) която против всякакви закони на физиката можеше да се "сгъне до степен "Какво е това малкото нещо?!", върху която имаше цяла поредица жълто-оранжеви яйчица (черупките от киндер играчките), всяка от която ти се усмихваше, в момента в който я посочиш и отваряйки се ти показва точно, това което искаш да видиш. Иначе казано, в момент, в който някой крайно се нуждае да му се случи нещо хубаво и Тричко Креатичко и "усмихвателят" са наблизо от отварянето на едно мъничко, мъничко яйчице в съзнанието на човекът имащ нужда от усмивка, се отваря една клапа, задвижена с много мъка от едни малки същества, които въртят един голям червен кран, от който се изсипва цяло море от положителни мисли, хубави спомени, аромат на захарен памук и усещането за спокойствие, след като бурята е отминала. И така.. след многото опити да помогне на хората, Тричко най-после изобрети най-гениалното си творение. Не че всички приемаха на сериозно идеята му, сума ти хора го подминаваха, дори неподозирайки, какво пропускат.. Но пък тези, които се докоснеха до "усмихвателя" започваха да сияят както може да сияе само човек усещаш Слънцето в себе си..  

П.П. Усмивки от Принцесата 

Тинтири минтири

Един ден Ани се събуди и реши, че днес няма да е като другите дни. Стана, изправи си косата, навафли я забележително добре, постигна страхотен обем, на който всяка порядъчна кифла би завидяла и се зае да се пудри.

Тъй като изразът "да се пудри" може да бъде приет твърде двусмислено *(особено от феновете на нашумелия с нищо хубаво Криско) е редно да уточня, че под пудрене, се има предвид > привеждане в приличен за пред обществото вид, включващ крем, основа за грим, фон дьо тен, сенки, очна линия, черен молив, спирала, руж и забележете прозрачен гланц за устни.

Последва "дезодориране и натоалетноводиране", при което Ани се облече не прекалено много и се подготви за излизане. Затърси ключовете си, на които все се канеше да сложи нещо, което да звъни като го вика или в краен случай техен си GSM, за да спрат да и се крият гадините и да ги намира поне 2 идеи по-лесно. По-трудно се оказа търсенето на самия и телефон, защото от постоянно разнасяне със себе си и липса на джобове, имаше поне 20тина места, на които може да бъде чудото на съвременните технологии. Май беше време да вземе собствен GSM и на GSM-а си, за да може да го намира по-лесно.. 

Всичко до тук си беше като всеки друг ден.. Обаче.. Първо Ани реши, да направи нещо, с което да разнообрази деня. 

1) Обу си дънките наопаки

2) Сложи си само една обица

3) Реши да бъде мила с всички *в стил толкова мила, че в очите на мнителните хора около нея, това да граничи по всички параграфи с тролене..

И така Ани излезе, с "обратните си дънки", едната висяща обица и голяма усмивка. ..

Срещна първо Ади, на която каза, че този гланц прави устните и невероятни (Ади беше без гланд), после Лили, на която каза, че тази спирала подчетава миглите и по страхотен начин (Лили беше без спирала), накрая срещна Станчо, на който каза, че се избръснал толкова добре, че кожата му изглежда страхотно (Станчо още нямаше брада, въпреки че беше на 23). 

Дали Ади, Лили и Станчо бяха поласкани от комплиментите на Ани?! Всъщност не - и тримата се почувстваха изтролени. А дали Ани е имала за цел да изтроли Ади, Лили и Станчо? Всъщност не - просто отбеляза най-симпатичното, което видя във всеки от тях, нещо забележително, което и направи впечатление и и хареса. Освен това Ани беше забравила нещо вкъщи... очилата си ;)

Извод: Беше си ден като ден, макар Ани да беше обула своите дънки на опаки, да имаше само една обица и голяма мила усмивка, хората първо се вглеждаха във фактите, които биха могли да ги засегнат, после се чувстваха измамени, а накрая може би някой друг ден биха били щастливи, че някой е видял нещо хубаво у тях, макар този някой да е бил без очила, може би е бил прав. 

Бръм Точка

ПП - Принцески усмивки и честит "Ден на шегата"

Свободна позиция за КИФЛА

Тя не беше обикновена кифла, ама никак. Вярно, покриваше всички изисквания включващи изкуствен тен, прическа, отнемаща около 2 часа, за постигането на върхов обем, грим, надхвърлящ всички гримьорски фантазии, токчета, за които всеки изпитваше съчувствие, огромни очила, които буквално виждат сметката на едночасовия макияж и разбира се дълги нокти, които винаги биха послужили за самозащита, ако няма време за сваляне на обувките и мятането им по дразнителите. Тя се казваше Нора (съкратено да речем от Ахинора) и беше най – глезената кифла в кралството. Излишно е да обяснявам, че въпреки горе изброеното, Нора беше очарователна, като всичко в кралството и с леки промени в характера, би станала дори и симпатична. Но за момента, не беше! Тя често смръщваше устни в стил кокошо дупе, гледаше „обикновените” момичета с презрение и дори мислеше, че може да се омъжи, за които си поиска принц, бил той от това или от някое от другите десет кралства.


Когато стана на 16, Норчето реши, че е време да обяви в приказния сайт за запознанства www.ocharovaime.com , че си търси гадже, което да отговаря на следните изисквания:

- - Красив, защото някой грозен би развалил прекрасното впечатление, което оставя тя

- - Богат, за да задоволява всичките и прищявки

- - Да шофира, за да може да я води на шопинг в съседните кралства

- - Да готви, защото модерната жена, не готви, за разлика от модерния мъж

- - Да пере, простира и чисти (или просто да има достатъчно средства, за да може да си позволят помощничка)

- - Да има вкус (или иначе казано, да харесва всичко, което тя избере)

- - Купонджия, демек да хвърля луди пари за всички коктейли, които тя и клонингите и са способни да погълнат из клубовете

- - Висок, строен, атлетичен и да тренира поне 5 дни в седмицата

И да е - УМЕН ...

При това избраникът трябвало да отговаря на всички условия. Заради последното условие, нещата не се получавали.. Идвали ту разни манекени, ту културисти, ту баскетболисти, ту перкусонисти, дори и машинисти (да чудно е, на кое от всички условия отговарят те, но е факт, че и те присъствали в листата на кандидатите). Нора взела за да се отчайва и дори спряла да си купува нови леопардови блузки, заради тягостното чувство, че започва да остарява и няма достойни за нея мъже.


Една сутрин Нора се събудила рано, с идеята, че днес е денят. Нещо и го подсказвало .. Може би черната пантерка, с която спяла или пък звездите ... така и не става ясно. Станала, направила си косата, сложила си черна очна линия почти до ушите, наконтила се с най – яките си очила, сложила най – новата тигрова рокличка и тръгнала НА ЛОВ.

Отишла в най – модерното заведение, поръчала си едно лате с обезмаслено мляко, седнала и започнала да се оглежда. Не щеш ли срещу нея седнал един симпатичен младеж, който демонстративно оставил ключове от кола и Iphone 4S на масата пред себе си. В този момент нещо, в Нора потръпнало. Тя усетила искрите. Погледнала го, той също я гледал. Вторачила се в ключовете за колата и видяла BMW. Доста приемливо, но за да се подсигури, решила уж да отиде до си напудри носа и да види, какво е BMW-то. X6 ... Замислила си, определено би и паснало. Особено ако сложи нещо леопардово, може и само вътре в колата.

Върнала се от тоалетната, усмихнала му се, той и отговорил, седнала при него. Забравила за всичките си изисквания (може би добрата Фея се е намесила и ги е изтрила от главата на девойката). Заговорили се и не щеш ли, дали заради еднаквото ниво на коефициентите на интелигентност или заради очарованието, което се разпръсквало из цялото кралство, всеки от двамата намерил, каквото търсел.

За голямо щастие или нещастие (важното е, че е за нещо голямо) младежът бил от съседно кралство и така, съвсем случайно очарователното кралство загубило най – голямата си кифла, в момента, в който тя открила любовта!

Обявяваме свободна позиция за най – главна кифла! В момента има поле за изява, така че, ако сте кифла и искате да станете известна, също като Нора, заповядайте в Очарователното Кралство!

P.S. Всякаква прилика с реални лица и събития е напълно случайна (защото случайността е чудесно оправдание за случаите, в които не знаем, какво да кажем)!

Поданиците на очарователното кралство 1 Глава

 Нейде след девет планини в десета и по - точно в единадесета се простирало Oчарователното Кралство на една великолепна принцеса. Днес обаче, няма да се занимаваме с магнетичната личност на принцесата, защото за нея можем да говорим до безкрай, а ще спрем погледа си на една съвсем незабележима личност, чието съществуване никой дори не подозирал. 

 
Цонка от малка била възсмешна, луничава девойка с гъсти вежди и бухнала къдрава коса. Имала чипо носле и топли кафеви очи с безброй гъсти мигли, наподобяващи милият поглед на едър рогат добитък от женски пол. Всъщност Цонка била очарователна, както всички останали в кралството.

 
Когато била на 9, Цонка сънувала магичен сън, в който силен рицар в блестящи доспехи и зелена шапка идва в дома и я отвежда далеч от несъществения и живот, а след това те заживели щастливо и весело, с леки призиви за скандали, по - силни призиви за радост и много любов.

 
Един ден, както си вървял из кралството, Стойне зърнал Цонка, която седяла на слънчева полянка, обляна от слънчевите лъчи и късала листенцата на около .. 200 маргаритки, мъдрейки ще се намери ли рицар за нея, или ще продължи да се занимава с цветенцата, докато стане на 74 и и писне да мисли за мъже.

 
Всъщност в този случай, рицарят не бил точно рицар и доспехите не били блестящи, но шапката си била зелена. Стойне никак не бил рицар, дори не наподобявал на такъв. Той просто се оказал първият индивид от мъжки пол, макар и леко раздърпан, който изобщо някога обърнал внимание на съществуването на Цонка. Освен това цялото му същество излъчвало топлота и сърдечност. 

 
Когато Стойне бил на 12 сънувал странен сън - една черна овца седи из поле с маргаритки, а покрай нея хвърчат листата от цветенцата. Приближил се и видял, че всъщност това не е овца, а къдраво момиче с почти вражески настроена прическа, което налудничаво бере маргаритките и вторачено къса листенцата им в стил обича ме, не ме обича ...

 
И така, Стойне веднага разбрал, че това е знак на съдбата и тръгнал бавно към Цонка, за да не я изплаши. Сякаш видял сънят си на яве ... едно голямо дежа ву. 

 
Седейки срещу слънцето, Цонка видяла за първи път в живота си, някой да се приближава към нея, примижала и забелязала зелената шапка. Това бил той - нейният рицар!

 
Очарованието царящо из кралството мигновено омагьосало Цонка и Стойне и някак си, почти случайно (въпреки че ние знаем, че случайността не съществува и е измислена, просто като удобно оправдание на хората, изпадащи в неловки ситуации), там сред полето от маргаритки в този слънчев ден една незабележима девойка и един леко раздърпан младеж се изправили лице в лице с мечтите си.

 
Сега с радост можем да твърдим, че съществуването на Цонка е съвсем реално, при това изпълнено с множество забавни случки, романтични мигове и споделена радост, а Стойне, явно имал леки проблеми със зрението, до ден днешен, като зърнел черна овца в далечината си мислел, как Цонка пак е рипнала из полетата и няма да има нищо сготвено за обяд ...но обичал, стоята къдравелка, а и всичко в кралството било толкова очарователно, че идилията била пълна!