Онзи ден някои от нас преживяха нещо страшно, други не го преживяха особено тежко, а трети дори не са разбрали, какво се случва. Искрено завиждам на последните. Завиждам леко и на тези, които смятат, че няма повод за притеснение.
Да, става дума за земетресението...
Събудих се и бях в шок, искрен, ужасяващ, крайно нежелан шок. Начинът, по който земетресението ме изхвърли от съня, пренесе ме твърде бързо в клатушкащия се блок, в който буквално всичко се тресеше ме накара да се почувствам по-уплашена, от когато и да било в моя живот. Докато осъзная, какво се случва, къде съм и защо е така, всъщност първото, което ми мина през ума беше, че ще умра... Много тежки мисли, крайно фаталистични и непривични за мен, но да, това усетих. Когато трусът спря всички съседи от нашия и околните блокове вече бяха навън... Всички бяха много уплашени.. За кратко разбира се, веднага се намери, кой да повдигне настроението с най-разни забавни лафове. Междувременно средството ми за информация беше twitter и хората там.
Поседяхме навън, за първи път всички съседи заедно за около час и половина.. Дори един съсед, който обикновено се заяжда с всички и създава усещането, за много неприятна личност се държа добре с околните, държа се човешки..
Решихме, че вече може спокойно да се приберем.. Последва вторият трус.. опитах се да запазя спокойствие... но малко по-късно последва и трети трус и някакво малко човече в главата ми започна да крещи, че не издържа на това люлеене и трябва да стъпи на твърда земя..
Пак излязохме навън, съседите вече бяха там.. някои дори не се бяха прибирали и вече бяха спокойни.. Сутринта имаше още 2 значително по-слаби труса.. вече не се впечатлявах толкова, но не исках да се прибера..
Представям си, какво точно са изпитали хората, които са били в непосредствена близост до епицентъра, това е един ужас, който може да разбереш само, ако си го преживял.
Това е един от моментите, в които човек разбира, колко малък и незначителен е всъщност и колко безсилни сме пред мощта на природата.
Много хора на следващия ден казваха, че са си припомнили, колко е ценен живота и как са смятали дребните си ежедневни проблеми за нещо значимо, карали са се с околните, дразнили са се на най-разни жестове на заобикалящите ги и какво ли още не. Замислили са се, че всеки ден може да бъдем истински хора, че всеки от нас е специален, а животът му е твърде кратък за да бъде пропилян.
Чудесно прозрение, за жалост обаче масово до такива мисли се стига само след като си преживял нещо, което да ти го напомни - било то природен катаклизъм, инцидент или болест. Би било чудено да ценим живота си всеки ден - да се радваме на малките неща, да ставаме с усмивка от леглото, да се борим с дребните неволи, знаейки, че всичко ще се подреди, да караме околните да са щастливи от факта, че ни познават.
И така, тъй като обикновено задържам прекалено много емоциите си в себе си, реших днес да ги споделя с вас, за да ви напомня - живейте всеки ден, обичайте всеки ден, бъдете истински всеки ден и се дръжте с околните така, както искате те да се държат с вас.
Може по-горе написаното да ви се стори драматизирано, но се чувствах именно така и мисля именно това, а като добра принцеса искам да съм искрена!
П.С. Прегръщам Ви...
